Ръчно водените колаборативни роботи (коботи) представляват специализиран таксономичен клон в индустриалната роботика, дефиниран от вътрешната им способност безопасно да споделят работно пространство
Ръчно водените колаборативни роботи (коботи) представляват специализиран таксономичен клон в индустриалната роботика, дефиниран от вътрешната им способност безопасно да споделят работно пространство с хора-оператори и да си взаимодействат физически с тях в реално време. За разлика от традиционните индустриални манипулатори, които оперират строго в изолирани клетки за безопасност (оградени среди), ръчно водените коботи използват "кинестетично обучение" или "програмиране чрез водене". Тази парадигма позволява на човешкия оператор физически да хване крайния изпълнителен механизъм (или което и да е звено на роботизираната ръка) и да го премести през пространството, за да дефинира точки (waypoints), траектории и оперативна логика. Таксономично, тези роботи попадат под стандарта ISO 10218-1/2 за Колаборативна операция, по-специално оперирайки в режими "Hand Guiding" (Ръчно водене) и "Power and Force Limiting" (Ограничаване на сила и мощност). Дефиниционната граница се маркира от наличието на контролно състояние "нулева гравитация" или "гравитационна компенсация", при което роботът активно нулира собствената си маса и динамично триене, за да се усеща напълно безтегловен за човешката ръка.
Концептуалният произход на коботите датира от 1996 г. с фундаменталния патент на Дж. Едуард Колгейт и Майкъл Пешкин в Северозападния университет (Northwestern University), описващ апарат за директно физическо взаимодействие с човек. Ранните проявления са били изцяло пасивни системи, използващи безстепенни трансмисии (CVT), за да насочват механичната мощност, осигурявана изцяло от човешкия работник. Скокът към активно ръчно водене се случва в началото на 2000-те години със серията KUKA LBR (Leichtbauroboter), разработена в сътрудничество с Германския аерокосмически център (DLR). Чрез интегриране на сензори за въртящ момент в ставите, ръката LBR постига безпрецедентна обратна задвижваемост (backdrivability). Парадигмата експлодира през 2008 г., когато Universal Robots представиха UR5, заменяйки скъпите сензори за въртящ момент със силно прецизно наблюдение на тока на двигателите, за да постигнат гравитационна компенсация математически. Този преход от чисто физическа гъвкавост към софтуерно управлявана виртуална еластичност катализира модерната ера на демократичната, лесна за програмиране роботика, измествайки програмния интерфейс от сложни конзоли към интуитивно физическо водене.
| Категория | Колаборативна роботика |
|---|---|
| Библиотека | Роботика |
Инженер, автор на „Голямата книга на 3D принтирането“ и експерт по адитивни технологии